Църковната сграда

Когато чуем думата „църква“ в съзнанието ни изникват различни образи. Представяме си величествен храм в центъра на някоя европейска столица или малка дървена къщичка в отдалечено село с разкривен дървен кръст на покрива. В ума ни се се появяват и понятия като базилика, ротонда, катедрален храм, параклис и т.н. Какво обаче представлява църквата според Писанието, въпросното название може ли да бъде обяснено с разбираеми думи и защо въобще е нужно да проявяваме интерес към темата?

Трябва да отбележим, че църквата не е просто някаква постройка от бетон, арматура, тухли, хоросан, мазилка, боя, керемиди и гръмоотвод. Църквата е общност от хора, народ, тяло, жив организъм от хора, които са обединени от общата си вяра в изкупителното дело на Божия Син. Това определение на църква като че ли хвърля известна светлина върху значението на думата, но сякаш не е изчерпателно. Трудно може да бъде предадена идеята за възникването на този народ, организъм и т.н. с едно изречение и именно затова, ако се върнем към познатата представа за църквата като сграда и се опитаме да ѝ направим един словесен макет, може би по-лесно ще отворим сетивата си за красотата и величието на този „небесeн храм“.

На първо място „сградата“, която е обект на нашето внимание има основа. Няма здание без основа, а фундаментът на църквата е възможно най-стабилния, „…понеже бяхте съградени върху основата на апостолите и пророците, като е краеъгълен камък сам Христос Исус…“ (Ефесяни 2:20). Крайъгълният камък в този фундамент е Христос. Без Крайъгълния камък истинска „църковна сграда“ не може да съществува. Христос е центъра на живота, на историята, на творението, на съществуването. В Христос кулминират всички Божии откровения дадени на евреи и езичници; в Него се изпълняват най-дълбоките копнежи за спасение и изкупление както на езичниците, така и на евреите. В Христос се срещат времето и вечността.

Апостолите и пророците са част от основата, защото те разкриват детайлите и дълбочината на Христовото учение. Характерно за тези Божии служители е смирението – те гледат на хората от църквата като на свои братя, а не през очите на властта и йерархичната позиция, която притежават.

Стените на църквата са направени от много специфичен „строителен материал“ – живи камъни – „… и вие, като живи камъни, се съграждате в духовен дом, за да станете свето свещенство, да принасяте духовни жертви, благоприятни на Бога чрез Исуса Христа“ (1 Петрово 2:5). Тези живи камъни, излъчват трансформиращата духовна сила на християнството и са причината за издигане на християнските добродетели във всяка област на обществото, през всички исторически епохи след Христа.

Църковният храм от живи камъни обаче не се изчерпва само с основа и стени. В него се извършва богослужение, в което се практикуват молитва, пост, хваление, слово, милосърдие, евангелизация и т.н.; този храм е управляван от съответна структура, в която забелязваме служители като епископи, презвитери, дякони и др.; освен това той е облагородяван и от превъзходството на Христовото учение, затова и важна част от „храма“ е богословието.

Началото на християнското богословие, което изпълва с Божествено съдържание същността на „църковната сграда“ е дадено от четирима велики Божии служители. Яков, който е възприеман като апостол на закона или на делата; Петър, обявен като апостол на надеждата; Павел, признат като апостол на вярата; и Йоан, благословения апостол на любовта. Божията любов. Любовта, която като превъзходен купол придава завършеност на тази невероятно красива църква, която е толкова стабилна „постройка“, че дори портите на ада не могат да ѝ надделеят (Матей 16:18).